Просто така...

 

Поглеждайки в блога си, видях от колко много време не съм публикувала нищо. Стана ми тъжно, защото го създадох с голямо желание, а после времето все не ми достигаше, за да напиша нещо, което да поместя тук. Една вечер седейки в леглото си и размишлявайки за изминалия ден, в главата ми нахлуха мисли за това колко е кратък живота ни, затова реших да напиша това, което мисля, просто така...

Както казва един комедиен герой от популярно вечерно шоу – „Днес си тук... утре те няма!“ или пък „Животът е радост и тъга!“. Оценяваме ли колко ценен дар е животът? Живеем ли го пълноценно? В забързаното си ежедневие и материалния свят, в който се превърна човечеството, колко често ни се случва да се обадим на някого просто, за да го попитаме „Как си?“, без да искаме услуга за нещо – да покажем, че ни е грижа за този човек. Случва ли ни се да отделим минута от безценното си време, за да направим добрина за някого, да го изслушаме или пък да помогнем на някой възрастен човек да пресече улицата?! Колко често казваме на близките си, че ги обичаме и сме благодарни, че ги има и са до нас? Или пък решаваме, че любимите ни хора знаят това и няма нужда от „излишни“ думи? Задаваме ли си изобщо тези въпроси? А, когато загубим любим човек установяваме, че сме пропуснали много, че е трябвало по-често да му засвидетелстваме обичта си и да му показваме колко важен е всъщност за нас, да му отделим заслуженото време и внимание. Превърнахме се в толкова студени, прагматични и коравосърдечни същества, че забравихме за емоциите, за положителните мисли и чувства. Забравихме за малките неща в живота, които ни правят истински щастливи и стремглаво се насочихме към материалното, към кариерите си и парите, и загърбихме истинското богатство, което ни дава реалното щастие – богатството на духа, на душата. Колко по-хубаво би било, ако  хората намираха повече време един за друг, за да се усмихнат, прегърнат и кажат „Обичам те! Благодаря ти, че те има!“ без повод и причина. Просто така...

Дано с написаното по-горе съм провокирала поне малка част от вас да направят това – да кажат на свой близък, че го обичат. Дано съм събудила поне мъничко добрина в читателите на този блог.

Пътешествие до центъра на… София с маршрутка № 19

Действително, пътуването из столицата си е чисто пътешествие, изпълнено с много адреналин и рискови ситуации. А ако говорим за градския транспорт, и по-специално за маршрутните таксита, положението става направо животозастрашаващо.
Реших да си доставя това „удоволствие“ и да се опитам да стигна от китното столично кварталче Суходол до центъра на София. Едва ли някой си е помислял, че това наистина може да е толкова трудно. Но факт – така беше.
Заставам в 8,00 часа на спирката на автобус 56, откъдето минава и маршрутка № 19, която чакам. Започват да се натрупват хора, чакащи „деветнайската“, за да стигнат с нея до работните си места. Часът е 8,30, но маршрутно такси все още няма. Питам една от чакащите жени, която често пътува по този начин до хотел „Хемус“, за разписанието на линията, която чакаме, но се оказва, че такова изобщо няма! Дори се случвало шофьорите да не изкарат целия си маршрут до края, т.е. да не дойдат въобще до квартал Суходол, а да стигнат до последната спирка на автобус 102 в Овча купел 2 и оттам да тръгнат обратно към центъра. Това означава, че хората, които чакат може да постоят доста дълго време на спирката в очакване на „влакчето на ужасите“, което да ги отведе до столичния център.
След 55-минутно чакане, най-после „луксозното“ возило пристига. Качваме се леко поизнервени, плащаме по 1,50 лв за предстоящото покачващо адреналина пътуване и се настаняваме по местата си. Реших да попитам шофьорът за графика на маршрутката и за билета, който би трябвало да ми даде срещу заплатената от мен такса, но попаднах на първото препядствие. Наложи се да изчакам „господинът“ да приключи телефонния си разговор, за да мога да поговоря и аз с него. Дойде дългоочакваният миг и зададох въпроса си „На какво разписание се движите?“, а отговорът беше „Когато стигнем, тогава!“. След което попитах и за билетите, но този път последва един свиреп поглед към мен и ми заявиха, че нямало билети в момента. Това обаче е противозаконно, тъй като билетът в случая, е моята застраховка при евентуален инцидент.
Опитвайки се да се върна обратно на мястото си едва не си счупих някой крайник, тъй като шофьорът караше толкова „внимателно“, сякаш не возеше хора, а чували с картофи. Седнах благополучно на седалката си, прекръстих се и се огледах за нещо здраво, за което да мога да се хвана. Последваха няколко опасни изпреварвания, преминаване по тротоари и трамвайни релси, за да избегнем трафика, както и безброй нецензурни обръщения към другите участници в движението.
В бързането да „догони“ несъществуващият график, маршрутното такси не спира на няколко пътника и продължава със състезанието си с времето.
Дойде време да сляза на Попа и тръгнах към шофьорската седалка, за да кажа къде искам да сляза. Още със ставането от седалката „политам“ към предното стъкло след внезапно натиснати спирачки, тъй като някакъв, цитирам „нещастен идиот“ ни бил засякъл. Все пак успях да кажа къде да спре таксито, за да сляза. Слизайки, пожелах приятен ден и лека работа на „учтивия шофьор“, а в отговор на това получих „айде слизай, че бързам“!
Ето какво отношение и пътуване получава българският данъкоплатец, независимо дали пътува с частна или държавна превозваческа фирма на градския транспорт.

Има ли българинът културата на европейски пешеходец?

Има ли българинът културата на европейски пешеходец? Сега всички ще се запитат: „Какво значи европейски пешеходец и каква е разликата?“. Е, разликата е там, че извън България хората спазват правилата, или ако не го правят си носят отговорността за това.
Определението за пешеходец в Закона за движение по пътищата (ЗДП) е: „Пешеходец е всеки участник в движението, който се намира на пътя извън пътно превозно средство и не извършва работа по пътя.“.
Една съвсем нормална „картинка“ по софийските улици и булеварди, а и не само в столицата, са безгрижно разхождащите се по пътното платно пешеходци. Защо хората пресичат, където им падне, а не на определените за това места – пешеходните пътеки, обозначени с пътна маркировка и светофар, или през подлезите (там, където има такива)? Зададох въпроса „Защо пресичате на необозначено за това място?“ на няколко нарушителя, а отговорите бяха: „Бързам!“ или „Пешеходната пътека е много далеч!“, като аз се намирам на 10 метра от нея.
В ЗДП на България има отделен раздел „Правила за движение на пешеходците“, но какъв ли процент от хората са го прочели? Няколко от важните неща, които всеки пешеходец трябва да знае са:

Чл. 113 (1) При пресичане на платното за движение пешеходците са длъжни да преминават по пешеходните пътеки при спазване на следните правила:
1. преди на навлязат на платното за движение, да се съобразят с разстоянията до приближаващите се пътни превозни средства и тяхната скорост на движение;
2. да не удължават ненужно пътя и времето за пресичане, както и да не спират без необходимост на платното за движение;
3. да спазват светлинните сигнали и сигналите на регулировчика;
4. да не преминават през ограждения от парапети или вериги.
Чл. 114 На пешеходците е забранено:
1. да навлизат внезапно на платното за движение;
2. да пресичат платното за движение при ограничена видимост;
3. да извършват търговия и услуги на платното за движение.

Защо в България при нарушаване на тези закони няма глоби, както е навсякъде в Европа и света? Разбира се, за да има ефект от тези правила, трябва да има некорумпирани органи, които да следят за изпълнението им.
Всеки отчита броя на загиналите и ранени пешеходци при пътнотранспортни произшествия, но никой не се замисля колко от тях се предизвикани заради неправилно пресичане. А колко от ранените неправилно пресичащи са глобени?
Шокираща е статистиката дадена от КАТ за изминалата 2008 година:
„От общо 116 загинали при пътни произшествия в столицата от началото на годината досега 69 са пешеходци, или почти 60%. За сравнение в други европейски страни загиналите при пътнотранспортни произшествия пешеходци са между 12-15% от жертвите в пътни злополуки. В България този процент през 2008 г. е около 26%.
Ранените в София от началото на годината са общо 1790, 727 от тях са пешеходци, което прави 40% от пострадалите.
Много от инцидентите са се случили по продължението на булевардите "Цариградско шосе", "Ботевградско шосе", "Цар Борис Трети", "Гоце Делчев", "България", включително и на сигнализирани пешеходни пътеки, но най-вече на необозначени за пресичане места. Сред причините (подредени по честота) са: внезапно пресичане, внезапно излизане на пътното платно (включително и от пространството между паркирани автомобили в тъмните часове), намалена видимост в късния следобед.“ (В тези данни не е включен месец декември от 2008 година.)
Разбира се, обикновено шофьорите на автомобилите в катастрофа „отнасят“ последиците, макар не винаги те да са виновни. Още в първи клас в училище ни учат как и къде трябва и не трябва да се пресича, но явно вече порасналите деца не помнят уроците от училище.
Истина е, че по тротоарите е трудно да се върви в някои участъци заради паркирани автомобили, но това е така поради липсата на места за паркиране, особено в София. Това, естествено, не е оправдание за незаинтересоваността на пешеходците за ставащото около тях. Пресичайки си бавно на зелен светофар им светва червено, и въпреки това не си правят труда да се забързат, за да не пречат на движението на автомобилите, на които също им свети зелена светлина, но са длъжни да изчакат пешеходците. Докато това се случва, обаче, се натрупва колона от чакащи превозни средства, защото на зелено са успели да минат едва 3-4 автомобила и задръстването е налице. А ако някоя кола премине на жълто, или още по-зле – на червено, има голяма вероятност да отнесе акт или „двайсетачка“, за да не се разкарва чак до КАТ. Защо обаче, няма глоба за пешеходец пресякъл на червено или извън обозначено за пресичане място?
Шофьорите са задължени да спират и да пропускат всеки пешеходец, стъпил на платното за движение, независимо дали мястото е обозначено с маркировка или светофар. Но в този случай, ако законът се спазва стриктно, автомобилът никога няма да стигне до мястото, за което е тръгнал, защото пешеходците се „точат“ един след друг през няколко метра разстояние.
Главният въпрос, стоящ зад всичко това е: „Дали всичко не идва от цялостната култура на българина?“. Със сигурност – да! Най-важното е, всеки да се замисли над това, което прави, докато е на пътя, независимо от това как участва в движението – като пешеходец или шофьор. Също така шофьорите влезли в ролята на пешеходци да не забравят това, което ги дразни, докато са в автомобилите си и да не го прилагат навън.

Интервю с DJ Mascota

Име: Мирослав Петков
Псевдоним: DJ Mascota
Рождена дата: 5 Декември 1980 г.
Зодия: Стрелец
Професия: DJ
Стил: House, progressive
Хоби: Неговата професия
Образование: Висше
Клубове, в които пуска: Oscar Club, Club Candle, Club Motto, Club Opera


Mascota, преведено от испански означава талисман. Откъде дойде идеята за този псевдоним? Защо именно DJ Mascota?
Първо, защото съм голям привърженик на испанските диджеи и много държах псевдонимът ми да е на испански, а втората причина е това, че преди няколко години бях пуснал мои сетове в един сайт и ме сравняваха с други български диджеи с името Миро, затова реших да имам един псевдоним, зад който всички знаят, че съм аз.

Как и кога се запали по диджейството?
Може би преди 10 години се запалих по диджейството съвсем случайно, търсейки си някаква работа, с която да се занимавам и така започнах.

Има ли определена песен или диджей, които са ти помогнали да обикнеш хаус музиката?
Определени песни със сигурност има. Една от най-добрите, която ми е повлияла, това е Fragma – Toca’s miracle. Тя ме запали по клубната денс музика като цяло в самото начало. Оттам нататък има още много други парчета, които са ми влияли през годините.

Помниш ли първия път, когато застана зад пулта? На колко беше и как се чувстваше?
Помня много добре! Бях на 17 години и по-скоро не знаех защо заставам зад пулта. (смее се)

А първото си парти като DJ Mascota?
Първото парти като DJ Mascota не беше толкова отдавна – преди, може би 3 години.

Къде беше то?
Беше в един клуб в Студентски град – в Jim Beam. Не съм запомнил нещо специално от първото си парти.

Подготвяш ли си предварително парчетата преди участие или решаваш на момента какво да пуснеш?
До много скоро не си подготвях парчетата, винаги съм импровизирал и съм преценявал на място каква музика да пусна, в зависимост от клуба, от публиката и т.н., но след толкова години работа, стигнах до извода, че е добре все пак да имам някакви начални координати преди партито и да си определя някои парчета, които задължително не трябва да пропускам. Така че напоследък може да се каже, че се подготвям предварително.

Възприемаш ли работата си – диджейството – като изкуство?
Разбира се! Преди всичко е изкуство.

Свирил си на флейта. Защо се отказа?
Ами… Отказах се, защото все пак в тийнейджърска възраст, е трудно човек да определи какво най-много му се иска. Все пак аз бях момче, влечаха ме много различни неща. Не съм и предполагал, че ще се занимавам с музика – сега съжалявам за това нещо, но…

В такъв случай, мислил ли си да се върнеш към нея?
Специално да свиря на флейта… може би, бих го направил заради себе си и заради собственото си удоволствие. По-скоро бих вложил опита, който имам в музиката за продуциране на парчета, иначе не бих казал, че ще свиря на флейта отново.

В този ред на мисли, правиш ли твой парчета или засега само миксираш?
Правя е силна дума – по-скоро се опитвам. Имам едно-две, които са завършени, но все още съм в началото на продуцирането.

Има ли някой диджей от световна величина, от който си се повлиял, на когото би подражавал?
Има няколко. Един ми е трудно да определя, защото не мога да ги поставя на едно ниво. Да – DJ Chus, Mark Knight, John Digweed и още много други имена мога да изредя, но тези са основните, може би.

А български диджей, с когото би направил съвместно парче?
Аз по принцип правя съвместно парче с един български диджей. Това е DJ Hammer, с когото работим заедно. Иначе да – има и други диджеи, с които бих работил, стига и те да имат желание.

Какво мислиш за шоубизнеса в България?
Мисля, че шоубизнес е много силна дума за България, все още! (смее се) Мисля, че липсва много опит и се надявам нещата да се развият в положителна посока в следващите години. За момента са някакви… малки стъпки в истинския шоубизнес.

Прави ли се качествена хаус музика у нас?
По-скоро да. Има някои диджеи, които на мен специално ми правят впечатление и виждам, че се развиват в последните две-три години. Някои от тях успешно продават свой парчета в сайтовете за дигитален даунлоуд, което означава, че са оценени, така че отговорът ми е – да!

Каква е ориентацията ти в областта на хаусa?
Ако ме питаш какъв стил пускам в хауса, това е прогресив като основа. Разбира се, не мога да пускам само прогресив, разнообразявам стила си като пускам и тек хоус и дийп хаус, зависи вече от самото парти.

Отиваме на един съвсем друг „бряг“. Какво е мнението ти за чалга културата?
(смее се) Хм… Все пак като човек, който се занимава с музика уважавам всякакъв вид изкуство, всякакъв стил музика и т.н. Мисля, че малко е опорочена в България, нямам нищо против чалга културата, нито поп фолк музиката. Просто в България малко повече се коментира, отколкото трябва.

В последно време дуетите между диджеи и фолк певици станаха много модерни. Би ли участвал в подобен проект?
Зависи какво ще се иска от мен! Ако трябва да направя музиката за някое парче – да. Защо не? Все пак това е част от работата ми – да продуцирам.

Пускал ли си на сватба?
Да, пускал съм музика на сватба. (смее се) Но, разбира се, с предварителни уговорки, каква ще бъде музиката.

Има ли музикален стил, който никога не би пуснал?
Аз не бих пуснал някой стил, просто защото нямам такива парчета записани. Но пък не ги записвам, за да не ги пускам, така че… (смее се) Не знам как да точно да отговоря на този въпрос. (смее се)

Голяма част от хората свързват хаусa с наркотиците. Какво е твоето мнение? Смяташ ли, че тази асоциация е оправдана?
Моето мнение е, че наркотиците не се използват само с хаус музиката, така че това е личен избор на всеки човек как ще се забавлява. Не е задължително да вземаш наркотици, за да се забавляваш на едно хаус парти.

Диджействал ли си извън България?
Все още не.

А къде би искал да пускаш?
Навсякъде по света. (смее се) По-конкретно Испания, естествено, Ибиса – това е мечтата на почти всеки диджей. Мисля, че и аз не са различавам от другите.

Меката на хауса!?
Абсолютно!

Кое е най-запомнящото се парти, което си правил и къде беше?
Обикновено запомнящите ми партита са винаги извън София, защото публиката е много по-различна там и това е едно предизвикателство за мен. Така че много уважавам публиката на Пловдив, Русе и Варна.

Кой е най-добрият клуб, в който си бил, работил?
Работил… не. Аз обикновено ходя на участия за по една вечер. Един от добрите клубове, в които съм бил е Masai в Златни пясъци.

Само с тази професия ли смяташ да се занимаваш в бъдеще?
Много ми е трудно да отговоря! Да, бих се занимавал с всичко свързано с музика, но може би, от друга страна по някое време ще търся други перспективи.

Какви са мечтите ти в професионален аспект?
Не са толкова големи. Просто мечтая за сцена извън България. Това е най-голямата ми мечта като диджей.

А за какво мечтаеш в личен план?
Мечтая за семейство и за човека, с когото бих го създал.

Като дете какъв искаше да станеш?
Футболист! (смее се)

Смяташ ли, че между футбола и музиката има общо?
(смее се) Между спорта и музиката да, но специално между футбола и музиката… не знам. Не бих казал! За мен са две различни неща.

Какво те прави щастлив?
Това, че пускам музика и забавлявам хората.

Кой е най-щастливият момент в живота ти досега?
Не се бях замислял. Може би има много такива моменти за радост, щастливи в моя живот… На прима виста се сещам за момента, когато бях на 12–13 години и много исках да си купя един определен вид колело (смее се) и бях събрал всичките си стипендии, които получавах в гимназията…

Бил си отличник?
Да, за отличен успех бяха стипендиите. Бях ги събрал всичките и с малко помощ от родителите ми, ходих до един съседен град да си купя така мечтаното колело. (смее се) И помня, че бях много щастлив, даже го карах и зимата. (смее се)

Какво натъжава Мирослав?
Мирослав го натъжават много тривиални неща. Едно от тях е да видя бездомни животни. Също и деца, които са лишени от родителски грижи. Това са нещата, които много ме натъжават.

Как протича един твой ден?
Обикновено ставам около 11–12 часа, пия кафе, спортувам, след това сядам пред компютъра, прослушвам новата си музика… и след това отивам на работа.

Какво спортуваш? Как се поддържаш във форма?
С фитнес, футбол и плуване.

Как се забавляваш?
Всеки път различно. Обикновено търся или клуб с хаус музика, или нещо коренно различно – в зависимост от настроението ми.

Любимо питие?
Мохито.

С какво би прекалил?
Само с любов! С нищо друго.

Експериментатор ли си?
Да.

Къде рискуваш повече – в работата или в личния живот?
В личен план.

Би ли се снимал в киното?
Да, с удоволствие! Даже мисля, че имам такъв талант.

Какъв персонаж би си избрал?
(смее се) Може би на гангстер.

Какво е любовта за теб?
Нещо много специално и много важно.

А приятелството?
Приятелството е доверие за мен, и подкрепа.

Как релаксираш? Как си почиваш след едно изтощително парти например?
Като намеря някое възможно най-тихо място. (смее се)

Каква музика слушаш, когато не си на работа?
Обикновено слушам ретро, но това е много общо понятие – слушам и по-бързи неща, слушам и балади много. Просто ретро.

Как би се определил с една дума?
Дързък!

Как се виждаш след 10 години?
След 10 години се виждам като световно известен диджей! (смее се)

А в личен план?
В личен план – със семейство и деца.

Според теб работата ти като диджей би ли попречила на личния ти живот?
По-скоро не!

Кои диджеи са по-добри – жените или мъжете?
Тези, които пускат по-добра музика. Не мога да ги разделя.

И за финал – какво би пожелал на себе си и на настоящите и бъдещите си фенове?
На мен бих си пожелал развитие и само напред! На феновете – да оценяват това, което правя и това, което давам от себе си.


Текст: Евелина Стоянова

Съвременното изкуство и мястото му в моя живот

Още от дете много обичах да рисувам разни неща и винаги посещавах часовете по изобразително изкуство с голямо желание. Макар да нямах дарбата да рисувам (което ми беше голяма мечта), това ми доставяше невероятно удоволствие. Дори и до днес си „драскам“ различни фигурки и всичките ми тетрадки са украсени с тях.
В основното училище класната ми ръководителка преподаваше изобразително изкуство и често ни водеше по разни изложби. Може би оттогава ми е останала тази привързаност към него. Освен че разглеждахме класически творби, понякога посещавахме галерии, където бяха изложени и творби на съвременни автори. Въпреки че неведнъж съм си задавала въпроса „Какво трябва да бъде това?“, когато съм се изправяла пред някоя абстрактна картина или скулптура, винаги съм оценявала труда и желанието на художника, чрез четката и платното, или съответно скулптора чрез длетото и чука, да покаже себе си и част от своя вътрешен свят. Макар много хора да не виждат това, което е искал да покаже твореца с дадено произведение, това не им пречи да я отнесат в дома си и да я поставят на видно място. Това е както с живота – всеки си има свой стил и начин на живот и действа така, както намери за добре, макар някои хора да намират тези действия за погрешни или неразбираеми за тях. Нещо такова е и в изкуството – всеки художник (скулптор) е различен от останалите със свой собствен стил.
Изобразителното изкуство вече е намерило широко приложение в живота на всеки човек. И то не само под формата на красиви картини окачени на стената или скулптури поставени върху холната масичка, в трапезарията или градината. То е навсякъде около нас. Сградите са обрисувани с най-разнообразни цветни графити, огромни реклами нарисувани върху жилищните блокове или градския транспорт. Накъдето и да се обърнем се сблъскваме с него – дори, когато отидем на маникюрист и върху ноктите ни се озоват същински произведения на изкуството. Също така и татуировките по телата на много хора – като започнем от едно елементарно цветенце и стигнем до „Мона Лиза“ на Леонардо да Винчи. Много нашумелия bodyart също спада към тази категория. Особено около абитуриентските балове, когато има видно съперничество между абитуриентките коя ще е по-интересна от останалите, студията за бодиарт са едно от често посещаваните места за осъществяване на подобни желания.
За почитателите на високите скорости и тунинговани коли също има място в съвременното изкуство. Все повече и повече хора „татуират“ автомобилите си (autotatoos) – някои с рекламна цел, а други просто за удоволствие. Не един и двама млади художника се занимават именно с този вид изкуство. Защо са се ориентирали именно към него? Може би защото им доставя по-голямо удоволствие да творят върху нестандартни форми, вместо върху класическото платно, или пък, защото е по-доходоносно?! А може би и заради двете?! Не се знае, но важното е, че по този начин привличат още привърженици към изобразителното изкуство.
Освен изброените до тук разновидности на съвременното изкуство има още много други. Все по-често виждаме дрехи с изобразени върху тях апликации – на известни картини, личности, сгради и т.н. Много заводи за текстил оцветяват платове, които след моделирането и ушиването на дадена дреха заприличват на художествени творби.
Специално в моя случай най-голямо място от съвременното изкуство заемат красивите рисунки върху ноктите ми. В никанъв случай обаче не искам да се разбира, че останалата част от изкуството няма място в моя живот. Просто маникюра е тази част от него, с която се сблъсквам ежедневно и чувствам най-близо до себе си.
Украсата на ноктите не е от вчера, но сравнително от скоро се превърна в истинско изкуство. Вече не говорим за маникюра като лакиране и поддръжка на ноктите, а за цели картинки и композиции на повърхността на ноктите. Тъй като маникюристката ми е и художничка, тя използва в професията си умения, които е придобила в часовете по изобразително изкуство, като например рисуването с косъм. Този начин на изобразяване и позволява много по-голяма прецизност и є дава възможност да очертае и най-фините детайли, за да се получи нещо наистина удивително. За Коледа ми беше нарисувала една снежинка, толкова нежна и истинска, която се превърна в истински хит сред приятелките ми. Всички те се появиха с подобни „опити“ върху ноктите си, но за съжаление всичките неуспешни. Тогава си зададох въпроса: Необходимо ли е маникюристите да имат художествено образование, за да ни радват с интересен и забележителен маникюр? Вероятно тогава всички ще могат да използват подобни техники и след време маникюра би могъл да се отдели като отделен жанр на изобразителното изкуство (това в кръга на шегата, макар да смятам, че не е невъзможно).
Ако се „разровим“ в интернет или някоя книжарница, ще намерим достатъчно сайтове (книги), в които има безброй модели за рисунки върху ноктите, за които бихме се питали дълго време: Как толкова красиви изображения могат да се поберат върху едно толкова малко „платно“ като човешкия нокът?! Е, факт е, че могат и именно затова тази индустрия се развива с всеки изминал ден, така че всеки може да намери по нещо и за себе си. Вече има толкова много технологии за правене на маникюр, че се чудя „Има ли какво още да се измисли?“. Отговорът на този въпрос със сигурност е да и с течение на времето ще разберем с какво ще ни изненадат „гениите“ в тази област.
Ако сме почитатели на съвсем изчистения едноцветен маникюр, тази тема няма да ни е особено интересна, но аз със сигурност не съм сред тези привърженици и държа да имам истински „шедьоври“ върху своите нокти. Затова и смятам, че няма да е никак зле, а дори напротив, бъдещите маникюристи да имат и по някой друг час обучение по съвременно изобразително изкуство. Едва ли обаче това ще се случи някога. Въпреки всичко, много момичета, а дори и жени на възраст, харесват този вид „нокътно изкуство“ (ако мога така да го нарека) и често посещават козметичните салони и с нетърпение очакват да видят поредната „творба“ върху ноктите си.
По един или друг начин всеки става съпричастен с изкуството, независимо дали чрез картина, скулптура, татуировка, автотатуировка, графит, маникюр или реклама.