сряда, 18 февруари 2009 г.

Пътешествие до центъра на… София с маршрутка № 19


Действително, пътуването из столицата си е чисто пътешествие, изпълнено с много адреналин и рискови ситуации. А ако говорим за градския транспорт, и по-специално за маршрутните таксита, положението става направо животозастрашаващо.
Реших да си доставя това „удоволствие“ и да се опитам да стигна от китното столично кварталче Суходол до центъра на София. Едва ли някой си е помислял, че това наистина може да е толкова трудно. Но факт – така беше.
Заставам в 8,00 часа на спирката на автобус 56, откъдето минава и маршрутка № 19, която чакам. Започват да се натрупват хора, чакащи „деветнайската“, за да стигнат с нея до работните си места. Часът е 8,30, но маршрутно такси все още няма. Питам една от чакащите жени, която често пътува по този начин до хотел „Хемус“, за разписанието на линията, която чакаме, но се оказва, че такова изобщо няма! Дори се случвало шофьорите да не изкарат целия си маршрут до края, т.е. да не дойдат въобще до квартал Суходол, а да стигнат до последната спирка на автобус 102 в Овча купел 2 и оттам да тръгнат обратно към центъра. Това означава, че хората, които чакат може да постоят доста дълго време на спирката в очакване на „влакчето на ужасите“, което да ги отведе до столичния център.
След 55-минутно чакане, най-после „луксозното“ возило пристига. Качваме се леко поизнервени, плащаме по 1,50 лв за предстоящото покачващо адреналина пътуване и се настаняваме по местата си. Реших да попитам шофьорът за графика на маршрутката и за билета, който би трябвало да ми даде срещу заплатената от мен такса, но попаднах на първото препядствие. Наложи се да изчакам „господинът“ да приключи телефонния си разговор, за да мога да поговоря и аз с него. Дойде дългоочакваният миг и зададох въпроса си „На какво разписание се движите?“, а отговорът беше „Когато стигнем, тогава!“. След което попитах и за билетите, но този път последва един свиреп поглед към мен и ми заявиха, че нямало билети в момента. Това обаче е противозаконно, тъй като билетът в случая, е моята застраховка при евентуален инцидент.
Опитвайки се да се върна обратно на мястото си едва не си счупих някой крайник, тъй като шофьорът караше толкова „внимателно“, сякаш не возеше хора, а чували с картофи. Седнах благополучно на седалката си, прекръстих се и се огледах за нещо здраво, за което да мога да се хвана. Последваха няколко опасни изпреварвания, преминаване по тротоари и трамвайни релси, за да избегнем трафика, както и безброй нецензурни обръщения към другите участници в движението.
В бързането да „догони“ несъществуващият график, маршрутното такси не спира на няколко пътника и продължава със състезанието си с времето.
Дойде време да сляза на Попа и тръгнах към шофьорската седалка, за да кажа къде искам да сляза. Още със ставането от седалката „политам“ към предното стъкло след внезапно натиснати спирачки, тъй като някакъв, цитирам „нещастен идиот“ ни бил засякъл. Все пак успях да кажа къде да спре таксито, за да сляза. Слизайки, пожелах приятен ден и лека работа на „учтивия шофьор“, а в отговор на това получих „айде слизай, че бързам“!
Ето какво отношение и пътуване получава българският данъкоплатец, независимо дали пътува с частна или държавна превозваческа фирма на градския транспорт.